Навън снегът се стелеше тихо, сякаш незабележимо. Само белотата, която искреше като сребро под уличните лампи, напомняше за красивия, приказен пейзаж, характерен единствено за зимата. Вятърът бе заспал някъде в прегръдките на нощта, уморен от пукота на фоейрверките, изстрелите от огнестрелни оръжия и радостните възгласи на ликуващите хора. Вече бе ударил дванадесетият час, възвестил настъпването на новата 1993-та година. Всички членове на  шумната семейна компания, събрана в малък апартамент в София, бяхме толкова въодушевени и възбудени, че не бе трудно да останем будни до края. В сърцата ни бушуваше като някаква неукротима зимна виелица необикновена и непоколебима вяра, в живота ни да настъпят решителни промени към справедливост, просперитет и благоденствие. Прегръщахме се и се целувахме така, сякаш бяхме открили обетованата земя на нашите сбъднати мечти, където разочарованията никога не настъпват.

   Изведнъж някой, разхождайки се по скалата на ултракъсите вълни, попадна на радиостанция, която излъчваше приятна и завладяваща музика. Тогава бе още модерен стилът „метъл“ и особено популярни бяха рок-баладите. Те направо скъсяваха дистанцията между танцуващите хора и затрогваха душите. После се чуха гласовете на водещи с характерен и гальовен тембър. Те общуваха с аудиторията напълно свободно, непринудено и духовито, създавайки ведра и приятелска атмосфера, шегуваха се, разказваха вицове, поднасяха най-различни любопитни факти от бита, науката и музиката, разговаряйки свойски и почти интимно със слушатели, включвани в ефира по телефона. На всеки задължително бе изпълнявано музикалното желание и той имаше прекрасната възможност да поздрави свои близки или приятели. Такъв бе обичайният стил на двамата мои колеги от нощния блок на програма „Хоризонт“ на Българското национално радио Петър Пунчев и Константин Тилев. Именно те двамата бяха създали „ФМ плюс“ - първото частно радио в България.

   Аз бях като зашеметен от този пример на неудържим творчески подем, съчетан с частна инициатива!  И внезапно ме осени идеята, завръщайки се след празниците в Стара Загора, да започна работа по създаването на първата частна радиостанция в града на липите. Аз бях все още редактор в радио Стара Загора и водех изключително популярното предаване „Събота за всички“, което се излъчваше от 15 до 18 часа. /По онова време програмата на радиото бе шестчасова: сутрин от 6 до 9 часа и следобед от 15 до 18 часа./ И досега съм признателен на Динко Динев, тогавашния директор на радио Стара Загора, заради когото всъщност аз се реших да дойда в красивия, южен град, че ми даде възможност да осъществя предложения от мен проект на предаването, чиято премиера се състоя на 6 януари 1990-та година. Появи се не просто някакво поредно предаване в общата програмна схема, случи се истинска революция! Защото по същество ставаше въпрос за изцяло моя продукция, в която  можах да осъществя вижданията си за едно по-модерно и по-динамично радио, КОЕТО НЕ ГОВОРИ САМО НА СЕБЕ СИ, А РАЗГОВАРЯ СЪС СЛУШАТЕЛИТЕ – директно или задочно. Убеден привърженик на импровизацията и персонификацията, още бидейки студент във Факултета по журналистика на Софийския университет „Климент Охридски“ /1977-1982 год./ и по-късно – репортер на неделното следобедно предаване „Хоризонт за вас“ на БНР с водещ Мико Петров, което тогава се излъчваше от 16 до 18 часа, на практика – дори без още да го съзнавам, подготвях еталона на първото частно радио „Трели“ в Стара Загора. За първи път в предаване прозвучаха клипове, за тях нито техниците, нито звукорежисьорите бяха чували преди. Някои бяха с продължителност 15-20 секунди, това понякога изнервяше онези, които трябваше да смесват от пулта и те даже открито недоволстваха. Незабравими ще останат дългите минути, през които аз стоях с репортерски магнетофон „Филипс“ под старо чугунено казанче в тоалетна, дърпах шнура отдясно за освобождаване на водата и правех записи на изтичащото съдържание. Така се роди най-популярният клип в предаването „Пуснете проблемите си по течението“. В апаратното студио си играхме доста, докато резултатът стана напълно задоволителен: думите, записани с гласа ми, да свършат точно в момента, в който изтича и водата от казанчето. Сега този изтощителен експеримент ми звучи смешно, ала тогава вдъхновението бе толкова силно, че не щадях нито силите, нито търпението си.
    За мен почивните дни не съществуваха, бях постоянно в радиото, обладан от стремежа към нови идеи и експерименти с единствената цел да завладея емоциите и симпатиите на слушателите. Те заслужаваха много повече от статично, консервативно и шаблонно радио, каквото, уви, бе в ония години Радио Стара Загора. През пролетта, лятото, есента и зимата се планираха едни и същи теми, звучаха дежурни събеседници, записвани в отегчителни интервюта по 5 минути с изключително стандартни, предварително подготвени,  въпроси. Те бяха изпращани писмено на съответните ръководители и началници в различни сфери и сектори в обществено-политическия, икономическия и културния живот, които или пристигаха лично в радиото да бъдат записани в студиото или пък репортерите и водещите отиваха при тях с репортерски магнетофони. Дори и така наречените „включвания от подвижна радиостанция“ бяха истинска бутафория при този железен и непоклатим сценарий. Те не разчупваха нито формата, нито стила на продукцията. При една от първите ми изяви, току-що назначен на работа – директно включване в сутрешния информационно-музикален блок, който даже нямаше име, със събеседник директора на Строително предприятие №6, задавах въпроси, които произтичаха от отговорите на моя събеседник. Водещата Здравка Димитрова не се намеси никъде, дори когато правех умишлено интонационни паузи, за да й дам такава възможност. Следобед се появих на работа и тя намери начин да изрази недоволството си от моето „разюздано поведение“, защото нито съм й представил предварително написаните въпроси и отговори, нито пък съм й позволил да участва в разговора като водеща на предаването. Излишно е да казвам, че от оня момент тя ми стана враг №1.

   Да не говорим пък как започнаха да ме възприемат повечето от колегите, след като започнах да водя предаването „Събота за всички“. Колкото по-популярно ставаше то, толкова по-навъсено и по-враждебно ме поглеждаха те, когато се срещахме в сградата на радиото или пък извън нея. Даже онези, които първоначално изпитваха някакви симпатии към мен, престанаха да ме заговарят, поздравявайки ме машинално и троснато. За мен се носеха слухове, че съм любимец на директора Динко Динев и че той ми позволявал да правя „радио в радиото“. Аз сам търсех спонсори и рекламодатели на предаването, по моя инициатива бе открита вътрешна сметка в счетоводството, като 60 процента от постъпващите пари отиваха в общия бюджет, а само 40 процента оставаха за издръжка на „Събота за всички“. Зплащаните хонорари  бяха високи, което също стана повод за масирани и злобни атаки по мой адрес. А те, както и заплатите, бяха най-главният мотив на онези, които работеха в радиото и правеха всичко по калъп – без ентусиазъм или пък любов. Те смятаха, че изпълняват „държавна поръчка“ и затова разглеждаха себе си не като творци, а като най-обикновени чиновници. Неизбежната духовна пустота и смразяващата скука ги принуждаваше да търсят развлечения чрез клюките и интригите, за да се спасят от безразличието и високомерието. Както жените, така и мъжете страдаха от очевидни комплекси за малоценност. И те обикновено търсеха утеха повече в любовните авантюри на работното място, отколкото на творческото поле.

   За подобни хора аз бях не само неразбираем, но и неприемлив. Те смятаха, че аз се вживявам излишно, ръководен единствено от честолюбието и кариеризма. И понеже аз избягвах да се присъединя към някоя групичка, за да обсъждам противници, а и не се интересувах от личния живот на който и да е било, колегите ми смятаха, че аз съм надменен и високомерен. Особено отмъстителни спрямо мен бяха онези дами, към чиито благосклонни погледи и комплименти аз останах безучастен. Някои от тях не се свеняха да твърдят, че аз съм ги бил ухажвал напълно безуспешно, което пък даваше поводи на наранените им тайни любовници задкулисно да ме нападат ожесточено или пък да саботират някои мои действия. Имаше например един звукотехник, който ме оставяше почти сам да монтирам записите, убеден в злонамереността ми да му отнема любовницата. Друг пък, звукорежисьор, с който първоначално бяхме в прекрасни отношения, бе ми се разсърдил, че млада и привлекателна стажантка търсеше повече моята компания и съвети, отколкото неговото покровителство. Една сутрин бях подранил и при влизането си в едно от студията заварих дама и господин в твърде натурална и разголена ситуация или както казват циниците „на калъп“. Аз се престорих на ни лук ял, ни лук мирисал. Шокът ми обаче дойде не от самата сцена, достойна за „Декамерон“ на Бокачо, а от факта, че официално двамата поддържаха студени и почти враждебни отношения. А то какво било… Наоколо подлост и лицемерие.

   В кабинета на Динко Динев често нахълтваха колеги, недоволни от моето „своеволие“ и неговото „безхаберие“. Те искаха той да ме озапти, като се възмущаваха: кой е той да намира спонсори и рекламодатели, нали има цял рекламен отдел за тази цел, кой е той да подготвя музикалната програма, нали има музикални редактори?! Аз бях подписал договори с първите две частни музикални компании – „Рива саунд“ и „Унисон“. В предаването бяха представяни най-новите албуми, които излизаха на пазара, а от своя страна двете компании записваха на изпращаните от мен големи студийни ленти от по 45 минути по железопътната поща последната музикална продукция. Песните се излъчваха около три седмици в „Събота за всички“, а след това отиваха в музикалния фонд на радио Стара Загора. Сами можете да си представите с колко хиляди единици се бе увеличил той за четирите години съществуване на моето предаване.

   Слушателите очакваха с особен интерес въпроса, който им задавах още в началото: провокативен и с чувство за хумор. Обажданията бяха толкова интензивни, че телефонът буквално „прегряваше“. Докато звукотехникът, който помагаше на звукорежисьора, сочеше с палеца към лявото си ухо след минута-две вече обръщаше посоката към дясното си ухо. Още в самото начало осъзнах нуждата от още една телефонна линия. С такава молба отидох в кабинета на тогавашния главен инженер Димов, който също се числеше в редиците на моите недоброжелатели. Той веднага заяви, че нямало такава техническа възможност и аз трябва да се задоволя със съществуващото положение. Но стои ли шило в торба?! Аз споделих огорчението си с Неделчо Киров, който тогава бе съвсем млад звукорежисьор и също бе обладан от новаторски дух. Той определено симпатизираше на мен и предаването, затова отсече: „Как да не може – поставя се едно ключе с две ушенца на пулта, на едното се свързва единият телефон, а на другото – вторият!“. Така й сторихме, което увеличи съществено честотата на слушателските обаждания в ефир, а оттам и динамиката, като се има предвид и разнообразието на останалите форми,които редовно се практикуваха в предаването/ директни включвания с подвижна радиостанция в града или извън града, интервюта директно по телефона или пък с интересни и забавни хора на живо в студиото. В „Събота за всички“ основни герои бяха обикновените хора, към които преди това никой не бе изпитвал целенасочен и добронамерен интерес, представяйки ги като личности с колоритен профил и занимания, които не се притесняваха да се забавляват и да изразяват даже подсъзнателните си инстинкти като жени и мъже, разбирайки че отношенията между двата пола са в основата на развитието и прогреса. Предаването бе станало толкова обичано, защото то им даваше възможност да изразяват копнежите и стремежите си, съмненията и разочарованията си. То бе успяло да спечели не само предразположението, но и доверието им. Ето защо те го очакваха с нетърпение и спонтанна готовност за участие – ако не лично по телефона, то поне като публика.

   В края на 1992-ра година Динко Динев реши да подаде оставка, въпреки че никой отникъде не го притискаше да стори това. Независимо, че той бе „номенклатурен кадър“ – бивш главен редактор на окръжния вестник „Септември“, после и на вестник „Дружба“ в Москва, при завръщането му назначен за директор на Радио Стара Загора, почти нямаше врагове, тъй като бе с благ и приветлив характер, интелектуалец и бохем с широко сърце, който умееше да цени приятелството и изяществото, независимо дали ставаше дума за творческите идеи или пък за най-нежния пол. Пазя негова снимка, подарена ми от моя почитателка госпожа Стефка Стефанова, той е уловен в цветен кадър на вратата на своя кабинет в радиото. Макар и с изцяло рано побеляла коса, въпреки сравнително младата си възраст тогава, той е облечен в дълъг тъмножълт шлифер, а около врата му е омотан дълъг бял шал, който се спуска от двете страни почти до коленете му, в ръцете си държи неизменната голяма чанта, носена от почти всеки типичен ръководител. Разбира се, най-обезоръжаваща е неподкупната и привлекателната му усмивка, която знаеше как да очарова не само жените, но и мъжете. Динко Динев бе човек с нежна и поетична душа, който умееше да се издигне над фалша и посредствеността, каквото и да му струваше това. Няма да забравя едно наше съвместно утро в Джебел. Първата късна есен след моето пристигане на работа в радиото. Тогава бе организирана „походна редакция“ до общината в Родопите с участието на колеги от почти всички отдели. Обикаляхме, разговаряхме, писахме и записвахме, а вечерта имаше банкет. После възникна естественият въпрос кой къде и с кого ще спи. Динко пожела аз да му правя компания в стаята, което веднага даде повод за клюки и завист: „Ето значи кой е любимецът на директора!“. Той чуваше тези подмятания, но само се усмихваше и отминаваше великодушно празнодумците. Аз заспах почти мигновено, още щом главата ми се отпусна на ниската възглавница. Събудих се от внезапния прилив на студен въздух. Прозорецът бе широко отворен, в стаята струеше отвсякъде необикновена, почти неонова светлина, а пред него стоеше, изправен в цял ръст Динко Динев, който се обърна към мен и разпервайки двете си ръце  с дълбока въздишка отрони: „Ех, Любче, стани да видиш каква приказна белота е навън! Кажи ми как да останеш безразличен!“. Аз бях запленен преди да споделя този негов екстаз. Любче… и днес това обръщение отеква в мен като болезнен акорд на спомена за мъжа, който бе за мен не само директор, а и приятел, вдъхновител, покровител. Благодаря на Бог, че ме срещна с този уникален, способен, фин и незабравим човек. Без неговата безгранична подкрепа и любов, аз едва ли щях да осъществя замисленото и да се гордея с постигнатото!

   Решението на Динко Динев бе предизвестено, ала аз не се досещах за това, както и за бурята, която скоро щеше да се разрази над главата ми. Напоследък той с тъга ме молеше да пускам в предаването си песента „Накъдето ми видят очите“ на дует „Ритон“.

                   „Накъдето ми видят очите,

                   по света аз да тръгна тогава,

                   изведнъж надживял суетите,

                   тази нищо, нищо не значеща слава,

                   към сърцето на някой приятел,

                   по безкрайния път на мечтите,

                   без часовник, без вчерашни дати,

                   накъдето ми видят очите.

                   Уморих се…“

   И сега като вниквам в тези прочувствени, даже покъртителни стихове, аз разбирам какви душевни терзания е изпитвал тогава Динко и колко трудно му е било да си отиде, без да е казал на някой груба дума или пък да е използвал положението си, за да отстрани неудобния или непокорния. Той уважаваше всеки човек, независимо от характера и мисленето му. В сърцето му не можеше да се появи злоба или пък в съзнанието му – мисъл да отмъсти или пък да накаже. Не случайно подписът му не може да бъде открит под заповед за уволнение от работа. За разлика от наследниците му, които не се поколебаха да си разчистят сметките с всеки, който - преди те да станат ръководители на тази иначе уважавана в обществото институция, не ги е взимал на сериозно или пък си е позволявал да се шегува по техен адрес. Дотогава аз не бях срещал подобен искрен, всеотдаен и благороден човек. А сега със сигурност зная, че никога повече няма да срещна.

   Аз усещах, че Динко Динев е самотен и неразбран, по своему нещастен, независимо от многобройните си познати и приятели. Бракът му бе приключил отдавна, съпругата и дъщерята му живееха в столицата, а той се грижеше за своята болна майка в апартамента им на първия етаж в жилищната кооперация, която е разположена от южната страна на църквата „Свети Никола“ в Стара Загора. Помня, че веднъж той ме заведе там и ме представи на родителката си. Тя ме посрещна много любезно и спонтанно, определяйки ме като нейния „любим водещ“.

   След време научих, че бившият директор има брат в София и двамата са предприели някакъв съвместен издателски бизнес, но естествено не знаех подробности. Веднъж ние се срещнахме неочаквано  на улицата. Аз бях толкова зарадван да го видя, вече бях собственик на второто си частно радио „Екстаз“, бе през 1996-та година. Той реагира по-скоро смутено, стори ми се свит и като че ли потиснат. Онази красива и очарователна усмивка, сякаш бе стихнала под напора на нови грижи и терзания, за които аз нямах никаква представа. Аз го поканих да дойде горе в сградата на Регионалния център по стандартизация и метрология, където тогава се помещаваше радио „Екстаз“, той неуверено обеща и така се разделихме. Година по-късно се разнесе злокобната новина за преждевременната и трагичната му кончина – починал е от белодробен инфаркт в купето на влака Стара Загора – Бургас. Аз бях на поклонението пред тленните му останки, изложени в една от приземните зали на Профсъюзния дом на културата. После обаче нямах сили да отида на самите гробища. Защото не исках да гледам как полагат в страшно зеещата дупка тялото на мъжа, когото аз не само уважавах, но и боготворях. Славата и самотата го бяха уморили без време – в единия смисъл на тази дума „двоен омоним“ - духовно, в другия смисъл - физически. А той бе само на 51 години…

   Вятърът на промяната, възпят така поетично от групата „Скорпиънс“ в тяхната едноименна песен, написана по случай падането на Берлинската стена и обединението на Източна и Западна Германия, трябваше да повее и в радио Стара Загора веднага след 10-ти ноември 1989-та година. Тук също бе премахната първичната партийна организация по месторабота. Единствената казионна организация на профсъюзите бе КНСБ. Аз бях инициатор за създаването на структура на новата и по-демократична формация „Подкрепа“, основана от известните старозагорски дисиденти – д-р Константин Тренчев и Николай Колев -  Босия. Надеждите ми бяха тя да стане основа за истинско реформаторско движение в живота на местната медия, тя да се обърне по-популярно и по-непосредствено към слушателската аудитория, като радио-продукцията да се поднася в зависимост от техните нагласи, вкусове и интереси, а също така решително да бъде преодолян вялия, статичен и дистанциран стил. Дотогава никой не се интересуваше как слушателите оценяват предаванията и техните водещи. Писмата, които пристигаха в отделните редакции, бяха посветени предимно на различни проблеми и молби за съдействие пред инстанциите. Журналистите поддържаха общ стандарт на поведение, близък повече до статута на говорителя. В някои случаи писмено, в други – устно, се налагаха методи и подходи, с които всеки новопостъпил колега трябваше да се съобразява, иначе той рискуваше да бъде подложен на неодобрение или пък изолация. Тази своеобразна преса за притискане на духа се олицетворяваше не само от многобройните началници, но и от някои „по-стари вълци“, придобили самочувствието да бъдат ментори и цензори.

   Още в началото на 1991-ва година аз предложих на Динко Динев да бъде проведено социологическо проучване от местна агенция, за да се види какъв е рейтингът на отделните предавания. Настоях също така то да стане ежегодно и да служи като основен критерий, по който да се изготвя програмата на радио Стара Загора: непопулярни предавания да отпадат, а на тяхно място да се появяват нови и по-свежи откъм идеи и динамика. Предаването „Събота за всички“ бе начело в общата рейтингова картина. Този факт бе голямо признание и удовлетворение, че съм на прав път във вижданията си  за съвременното и модерното радио. Но за масовата част от колегите, които и без това изпитваха завист и направо озлобление към мен, подобна перспектива стана по-скоро смъртна заплаха. Те искаха на всяка цена да бъде запазен старият ред и дух, ненавиждаха всякакви експерименти и се бореха предимно с интриги и провокации, за да бъде запазен предишният комфорт на безхаберие и закостенялост.

   Динко Динев разбираше, че радиото се нуждае от новатори и революционери, както и от значителна подмяна на редакторите и водещите, голяма част от които не отговаряха на изискванията за работа в него. От програма „Хоризонт“ на БНР дойде специална комисия, за да установи с прослушвания говорните и импровизационните качества на хората тук. Незнайно как  протоколът с резултатите попадна на страниците на първия частен вестник в Стара Загора – „Точно време за всички“. А после гръмна истински скандал, защото 80 процента от прослушаните не бяха причислени към категория „А“, която даваше право на журналиста да бъде водещ. Оценките за представянето ми  бяха повече от отлични. За изтичането на информация бе обвинен пак клетият Динко Динев. Предвид на всички тези обстоятелства, той желаеше аз да го заменя на поста директор след оставката му. Като усетиха тази „угроза“, онези, които се стремяха да обезпечат предишното си безметежно съществуване, предприеха  къде невидими, къде открити  „совалки“, за да попречат на тези намерения. Един ден в радиото се озоваха Сашо Стоянов – бивш техник от БНТ, депутат от СДС и Трифон Митев, депутат от БСП. Те двамата бяха членове на парламентарната комисия по телевизия и радио. Скоро научих, че в основата на тези задкулисни и подмолни действия стоеше Деньо Христов, шеф на отдел „Информация“, който всъщност действаше чрез своето протеже Венелина Попова, прехвърлила се в радиото от Окръжно предприятие „Кинефикация“, а тя пък от своя страна – чрез Сашо Стоянов, който – доколкото знам, й се падал някакъв братовчед. Трифон Митев пък бе настроен тогава против мен от Христов, на когото всъщност оставаха малко години до пенсия и той самият се стремеше да стане директор на радио Стара Загора, което накрая все пак постигна след оставката на Любчо Иванов, но не за дълго, понеже трябваше да се пенсионира. Това не бе само ирония на съдбата, но и възмездие!

   Вечерта Динко Динев даде вечеря в ресторанта на хотел „Верея“. На нея присъстваха той, моя милост, Венелина Попова, Сашо Стоянов и Трифон Митев. Не бяха обсъждани делови въпроси. Премерени усмивки, сдържани тостове и… осезаем хлад. Зад маските се усещаше непримиримост и вече произнесена присъда над мен. Явно сродството на Венелина Попова със Сашо Стоянов си бе казало думата.

    След няколко дни в радиото дойде и тогавашният генерален директор на БНР Иван Обретенов, с който бяхме в един курс във Факултета по журналистика на СУ“Климент Охридски“. Той бе родом от Силистра, а аз – от Тутракан. Дали заради традиционното съперничество между двата дунавски града или пък заради свои лични съображения, Иван не бе сред моите приятели. Още в първи курс той бе прехвърлен от Висшия химико-технологичен институт, преодолявайки по този начин изключително трудните изпити за прием във факултета, който и без това бе изключително ограничен. Явно зад гърба си Обретенов имаше твърде влиятелна фигура, която веднага след дипломирането му осигури работа в програма „Хоризонт“, без да има софийско жителство.

   Моите врагове бяха проучили детайлно и тези настроения и се поуспокоиха, понеже първоначално мислеха, че като сме били състуденти, Иван Обретенов ще ми помогне да заема поста директор. В разговор насаме той ми каза направо: „Любо, аз зная, че ако някой притежава нужните качества за ръководител от нов тип на радиото, това си ти. Ала в същото време си представям какво ще стане след това: пред кабинета ми ще се образува опашка от жалбоподатели, уволнени от теб, синдикатите също ще скочат. Така че съвсем не е време за реформите, които искаш да осъществиш.“ Без да се замисля аз му отвърнах: „Нунка /така му викахме, докато бяхме състуденти/, успокой се, защото аз нямам никакво намерение да ставам директор на тази твърде консервативна институция, освен това моите планове за бъдещето са съвсем други.“ Иван Обретенов се усмихна и подхвърли многозначително : „Знам, знам“. Така аз разбрах, че проектът ми за частно радио вече не е само моя лична тайна…

                                                                                                            Следва продължение