На сцената декорите се спускат.
Започва театърът на болката...
В дуел любов и ревност ще се сблъскат,
вечно изминават обиколката.
И Парис няма да пожали Троя,
на гибел,пламъци ще я обрече.
Подходяща за четката на Гоя
жена-прокоба той ще отвлече.
Менелай Елена ще си върне,
измамен сувенир от пепелища.
Как ще може той да я прегърне,
когато яростта си ще засища?
Не, героят по-добре е да умре
и пред стените,горди,непристъпни,
ангела на славата си да съзре,
а не да падне във нозе достъпни.
Нима Антоний не загуби Рим
жена-мираж с галера да последва?
От страст омайна и от ярък грим,
той смъртта остави да напредва.
А Август вместо бурно да ликува,
отдаде му заслужената почит
че в името на любовта рискува
достойния житейски прочит.
Намери ли Отело във кинжала
утехата за спорна изневяра?
И Дездемона би ли я признала,
та само да не буди в него звяра?
В прегръдка нежна,сладка,ненаситна,
отдавна спят Ромео, Жулиета.
Омразата им се стопи, излитна,
не страдат те за любовта отнета.
Жена и мъж така се нараняват
откакто от Адам светът светува.
На себе си защо ли забраняват
бленуваната близост да векува?
Някой някъде сърце разбива,
докато неговото са проболи.
И вярата без жалост се затрива,
душите потреперват пусти, голи.
Влюбените от копнеж се пръскат,
обаче те двама не са в люлката.
На сцената декорите се спускат.
Започва театърът на болката…
