Пропуснахме задъханите мигове,
сега сме само късчета от лавата.
Така допуснахме да станем зидове,
които вече се надскачат здравата.
Никой не признава очевидното –
двама сме изстинали, мечтаейки.
И взели сме за истина привидното,
в откровеността си преигравайки.
Седим си окончателно закотвени,
без порив, дух и воля да се променим.
За близкия финал не сме подготвени,
страхуваме се да не би да се раним.
Все един от нас ще трябва да го стори
и завесата да спусне без пощада.
А щом парещата болка се затвори
ще забравим преживяната наслада.
Заричаме се, но дали си вярваме?
Не знаем навик ли, любов ли е това.
Виновни с патос, горест се изкарваме,
с което всъщност продължаваме лова…
