Един от нас сега ще тръгне от тази запустяла улица,
където само гарвани програкват носталгично.
Но ти се обърни, няма да съм аз, няма да съм аз
предателят на собствената ми любов.
Пак вятърът простенва в разрошените ти коси.
Небето свъсено, самотно на дъжд ще просълзи
като очите безжизнено угасващи насреща.
Цигара запали за още някоя минута съпричастност…
Безсилие на думите, безсилие на чувствата,
стоим до две дечица в нас учудено вторачени.
В една секунда само пепел ще са поривите,
в една секунда само непоправимо чужди ще сме вече.
Кълбо от прах отнася осиротели есенни листа,
така подхвърлени ще се изгубим във безвремието.
И сякаш никога не сме се срещали, разделяли,
на вечен кръговрат по своя воля сме обречени.
Брадичката ти в нервен спазъм потреперва.
Но зная – няма да заплачеш, няма да ме молиш.
Невъзмутима, по-скоро облекчена си отиваш,
отдавна взела съдбоносното за мен решение.
Измитият асфалт от благодарност се усмихва,
дърветата отново тъгуват за слънчева целувка.
Където дълго и мъчително сбогувахме се ние,
останаха да се прегръщат двама страстно влюбени…
