Кучето бавно умираше на тротоара. То страдаше безмълвно. То не виеше и не скимтеше.Сякаш му бе неудобно да безпокои, който и да е било наоколо. Точно в средата на гръбнака му някой бе забил спринцовка. В погледа му не се четеше жал,че напуска този свят, оказал се не  така милостив към него. Вече нямаше да дири подслон, да души за храна или да бяга,сподиряно от псувните на хората. Всичко,към което кучето се бе стремило през краткия си живот, бе да спечели тяхното благоразположение и приятелство. Сега, в разширените зеници на очите му угасваше поривът, присъщ и на първичната му животинска природа.
   Точно срещу него се зададе посърнал и побелял мъж с бастун в дясната ръка. Той се стараеше да върви. Но краката не го слушаха. И той буквално ги тътреше. От триенето по настилката, обувките му издаваха хриптящ,равномерен звук,който отекваше като движението на спукана автомобилна гума. Мъжът спираше подобно на  играчка, на която батерията бе паднала, оглеждаше се уплашено и недоверчиво. А после, събрал последни сили, се изстрелваше с необичайно голямо ускорение, докато коленете му пак не се подгънеха внезапно. Най-добре укрепен в тялото на този необикновен минувач бе сгънат на две ежедневник,който се подаваше под едната мишница. Оставаха няколко метра до кафенето на открито. Там, под звънтящите и радостните гласчета на децата, мъжът, явно преживял тежък инсулт, щеше да разлисти най-верния си спътник и щеше да отпива равномерно от чашата с кока-кола.
   Конвулсите по тялото на кучето бяха престанали. То се бе изтегнало напред с цялото си тяло, сякаш бе заспало блажено под прохладна сянка. Мъжът с бастуна едва не се препъна в него. Празният му поглед на вече изключило съзнание не можеше да се спре върху тази потискаща гледка. Нито пък сърцето му можеше да забие  от състрадание. Този мъж бе вече от друг свят, който го викаше настоятелно.
   Наблизо ухаеше целодневна баничарница,пред чиято паянтова постройка редовно се образуваше опашка от хора. Повечето от тях имаха издадени шкембета и това значително увеличаваше шарената върволица от изгладнели посетители. Мъжете ядяха по-бързо и по-лакомо,като разкъсваха парещите баници почти така, както звяр разкъсва плячката си. Ако някой бе застанал до тях със секундарник, вероятно би се удивил от постиженията на поглъщанията. После вратите на спрените досами коли хлопваха силно и стартираха като на рали в облаци от мръсен дим.
   Най-облагодетелствани от това традиционно сборище бяха ятата от смели врабци. Те подскачаха за трошици почти в краката на хората. Отвреме-навреме обаче с тях се появявяше измършавяло циганче,чиито дрехи бяха толкова широки,че лекият вятър ги издуваше като платна. То не протягаше ръка за просия. Само гледаше към похапващите с тъжните си бадемови очи,подпираше се на някое от уличните дървета или на преградния парапет и отвреме-навреме чоплеше загорелия си от слънцето нос. Дали заради смутения си апетит или заради милозливостта си, някои му правеха знак да се приближи и му подхвърляха по някой железен лев. Циганчето кимаше благодарно и после пак застиваше в обичайната си поза на съзерцание. Докато не се появеше висока,кокалеста циганка на средна възраст,която тикаше шасито на детска количка от 60-те години на ХХ век. То бе отрупано с всевъзможни тенекии,тръби,кашони,макари,въжета. Строгият й глас сепваше чаровния просяк и той мигом се втурваше подире й.
   Последният на опашката - оплешивял,възпълен мъж в овехтял зелен шлифер, помоли за цигара две млади момчета пред него в работнически комбинезони на дограмаджии. Чакал си пенсийката,а тя все не стигала пустата - направи опит за усмивка,но се получи по-скоро кисела гримаса, притеснителният мъж. Едното момче бъркна и извади два смачкани лева и му ги подаде. Зеленият шлифер се прегъна почти на две и после бързо се отдалечи, сякаш бе мимолетно видение.
   А сияйният,слънчев ден следваше хода си, без да изпитва тъга от разноликата драма на животните и хората. Те отдавна трябваше да знаят, че болката не е порок,а ежедневие...

Разплаках се още като четях за кучето ...

А на снимката един такъв весел човек !

Може да Ви звучи невероятно,но всичко изразено в този къс разказ - мерило за социалната действителност днес в България, се случи пред очите ми. Болката би трябвало да води до състрадание. Вместо това често наблюдаваме обратното - безразличие и студенина. Което пък говори за главната задача на всеки - да оцелява на всяка цена.
Обичам да съм ведър и усмихнат, защото мислите ми за другите са положителни. Точно затова не ми е безразлично кой и как страда - дори и ако това е улично животно. Неговата съдба също зависи от добротата, великодушието и съчувствието. А тази на хората зависи, освен от тях самите - от духовния им облик и от подкрепата, симпатиите, приятелството на себеподобните. Уви, отчуждението все повече придава актуалност на известния девиз на "Тримата мускетари" на Александър Дюма: "Един за всички, всички за един!".

Аз България не виждам вие за металургията се сетихте.До кога ще ни мачкат и ще им служим?Предлагам да не излизаме от домовете си докато не се реши въпроса с демокрацията.Само се говори, а нищо не се върши.Защо няма референдуми.Стъкмат изборите уж че сте гласували и сте упражнили демократичните си права, качат ви на кола без волан и спирачки и ви засилят по нанадолнището.Това ли е демокрация???

но тъжно и вярно.Както при Елин Пелин.А Европа не се вижда.Мнооого е далеко.

Удивително е, как е съчетано в един разказ, състраданието, сърказма, иронията, чувството за малко тъмен хумор, съчувствието, таланта.Разказът ми прилича на социална сатира.Всичко е предадено много точно и достоверно.Разказът е толкова убедителен и реалистичен, че въздейства непосредствено на всички сетива.