Той трябва да е бил не толкова сърдит, че са го извадили от уютната и топла утроба на майката. Явно е приветствал присъстващите на раждането му с усмивка, защото са му дали името Веселин. Той бе открит, сърдечен, общителен и духовит човек, който не оставяше събеседника си да се притеснява или скучае. Да, с целия си живот и богати творчески изяви професорът доказа, че е достоен за това хубаво, българско име. Той си отиде от този свят на 25 юни, четвъртък, само на 71 години. Веселин Димитров бе нестандартен, изненадващ  и новатор  по хрумвания.
   Спомням си как през есента на онази не толкова далечна 1977 година, ние - приетите студенти във Факултета по журналистика на Софийския университет прекрачихме с трепет и благоговение прага на старата, люшкаща се сграда на ул. "Московска" до паметника на Левски. Чувствахме се като домашни любимци, които са изгубили стопаните си. Тогава Веселин Димитров бе едва на 39 години и зад гърба си имаше, освен бърза кариера в Българското национално радио и 7-годишен стаж като преподавател по радиожурналистика. Той водеше практическите упражнения на студентите, а лекции четеше доцент Михаил Минков. Теоретичните основи на радиожурналистиката бяха още слаби и се използваха предимно апокрифни записки от лекции, в които преобладаваха тезите на преподавателите в Московския държавен университет. Такива времена бяха - на строги партийни указания, директиви и идеологически съображения.
   Веселин ни грабна още през първите дни на следването ни с непринуденото си, естествено поведение. Яркият му и  дълбок глас, който можеше да се чуе ясно и отчетливо, от което и да е място в сградата, напомняше по-скоро гласа на оперен баритон. Смехът му бе също толкова колоритен и контрастен, без обаче да дразни и досажда. Не случайно, по-късно Весо, както всички го наричахме, обичаше да казва, че пред микрофона водещият може да се смее, но не и като козел. Неговите антракти винаги бяха подплътени с изявено и свежо чувство за хумор. Интелектът му бликаше най-вече чрез различни афоризми, метафори и сравнителни анализи. Но най-много от всичко обичаше да разказва вицове. Не случайно той умееше да завързва и поддържа запознанства, които не веднъж са му носили изгода в по-критични за него житейски периоди. Веселин Димитров успяваше неусетно да притъпява предубежденията на другите и да печели благоразположението им с добрата си, честна душа.
    Във втори курс, когато бяхме вече профилирани на "печат", "радио" и "телевизия" имах щастието да бъда студент на младия и енергичен преподавател. Той беше и до края си остана привърженик на живото,непосредствено, образно и развлекателно радио. За него талантливата импровизация бе върхът на професионализма, до който може да достигне един радиожурналист. Весо ни внушаваше, че колкото и увлекателно да сме написали даден сценарий, все едно ще ни бъде скучно да го изчетем, макар и с вдъхновение. С годините практика в радиото се убедих колко прав е бил. Ето защо с подръчните средства на факултета той се стараеше да ни даде онова "начално ускорение", което би ни помогнало сами да намерим верния тон. Макар и с  доста раздрънкан "Жук" и допотопен репортерски магнетофон, обикаляхме столичните улици и правехме "описателни репортажи в движение". Весо слушаше снизходително глупостите ни, присъединяваше се към хоровия смях и старателно поправяше в интонацията, темпоритъма на говорене и подбора на изразните средства бъдещите "велики" репортери.
   За него азбуката на радиожурналистиката бе поведението пред микрофона. В учебното студио, обзаведено със стара германска радиотехника отпреди Втората световна война, изхвърлена от Националното радио, той прекарваше часове наред с нас, за да ни обучава и напътства. Особено голямо внимание отделяше на дишането. Показваше ни неуморно какви упражнения трябва да правим с диафрагмата и как да регулираме притока на въздух. Именно тогава разбрах, че не трябва да поемам шумно въздух с ноздри от страх, че той няма да ми стигне до края на изречението, а че трябва да използвам и устата като резервен клапан. Най-много ми допадаше стремежът му да ни "хвърля във водата" на директните предавания. Обикновено си разменяхме ролите на водещ и репортер. Най-забавно ставаше, когато някой се отправяше на улицата, под прозорците на студиото, с дълъг кабел и микрофон. Започваха интервютата със случайните минувачи...
   Спомням си как веднъж колега пресрещна някакъв недоспал работник, който явно бе имал тежък махмурлук. Той го попита дали отива да се труди с добро настроение. А оня като почна да псува - изреди всички, че и към ръководството на държавата се прицели. Ние, които слушахме горе в студиото, просто изпопадахме от смях. Само Весо обаче остана напълно сериозен. И вероятно затова съм запомнил този случай. Прибра се нашият колега - доволен, грейнал, очакващ да го похвалят. А като го подхвана Весо, скъса го от критики: не е ли видял колко му носи главата на тоя, как може да вкарва такъв жаргон в предаването и така нататък. Той полагаше много усилия да ни приучи да подбираме внимателно събеседниците си. Въпреки че, както и той самият признаваше, няма гаранции, че предварителната ти преценка е правилна. Весо все ни разказваше за собствените си провали и не се притесняваше от това.
   Веднъж, когато бил водещ на сутрешното предаване "От 6 до 8" /по-късно станал първообраз на "Разговор с вас" на Божана Димитрова/, излязъл да изпуши една цигара. И в коридора насреща се задала Лили Иванова. Тя току-що била излязла от запис на някаква нейна песен в звукозаписната зала на Националното радио. Весо, осенен от гениалната идея да направи интервюто на живота си, вложил целия си чар,за да склони певицата да влезе в студиото и да поздрави слушателите. Лили склонила, а Весо направо пърхал от щастие. Дали му ефир, обявил той кой гостува и задал първия си въпрос. Лили отвърнала с "да". Той веднага задал втория си въпрос и пак се чуло "да". При третия въпрос въодушевеният водещ вече започнал да се притеснява. И когато Лили пак му отвърнала с "да", Весо бил вече съвсем изпотен. Побързал да приключи злополучното интервю и да благодари на известната наша певица. Но оттук нататък вече имал "обеца на ухото".
   За професор Веселин Димитров радиото не бе занаят. То бе призвание, духовна същност, начин на живот. Ето защо той се гордееше много с учениците си, редица от които станаха изявени журналисти и значително разнообразиха и осъвремениха стилистиката на радиото. Не малко от тях пък оставиха ярка диря в обществено-политическия и културния живот на страната. Където и да отидеше, Весо обичаше да гостува на бившите си студенти. С някои от тях споделяше трапеза и чашка. Всички знаем, че той обичаше да си пийва. Но, аз съм убеден че пред множеството духовни заслуги  Свети Петър ще му опрости този не толкова рядко срещан грях. Както и съм убеден, че и там - в сийните, безметежни висини, Весо пак ще прави радио, само че вече елейно, небесно...

Аз съм студент в ШУ, но имах щастието също да се докосна до личността на този велик човек, тъй като сме имали лекции по "История на радиото" и "Радиопрограмиране". Отвратително гадно ми стана онзи ден, когато бях в сградата на университета и видях некролога с цветята отгоре.. За пръв път от некролога ме гледаше името на преподавател, които съм познавала не само поименно. Присъединявам се към думите ви по-горе, аз също не мога да забравя какво направи той за мен в един много отвратителен момент от живота ми.. Не е само това, такива хора с такава харизма рядко могат да се появят в нашия свят и е наистина много жалко, когато си идат. Беше прекрасен човек, историята с Лили Иванова и аз съм я чувала... Много думи и чувства има в мен.. Много рядко вече човек ми прави такова впечатление, още повече преподавател.

прави хората безсмъртни. Отишлите си от този свят живеят в нашето съзнание, благодарение на всеотдайността, която преживе не са жалили. Професор Веселин Димитров бе не само отлично подготвен теоретично и практично като преподавател по радиожурналистика, не само обаятелен с присъствието си в аудиторията. Той имаше широко и благородно сърце, в което пазеше място за всеки свой студент. Весо беше изповедник, съветник, насърчител, застъпник, приятел. И не случайно остави в душите на всички нас, които преминахме през студентската скамейка, благоговение и благодарност. Ето защо ТОЙ БЕ ЕДИН ЩАСТЛИВ ЧОВЕК...

Толкова добри думи казани за преподавател ,явно говорят с какъв респект , в какво дозирано
точно и отговорно поведение на педагог и много любов ви е разкривал тайните на радиожурналистиката този човек!Та той е останал там в сърцето Ви като студент и ще бъде там до последния Ви дъх .
Малко хора го успяват !
Поклон през паметта му и поздрав за Вас!:)

Реквием за какво и за кого, някаф дебилен комунист-доносник творил ..къде е тази култура?Все едни и същи.

Само едно духовно ограничено същество като Вас може да изрече подобни сквернословия. Първо, не сте имали щастието да познавате този човек, за да говорите така. Второ, никой не може да отнеме на професор Веселин Димитров любовта и признателността на десетките му студенти по радиожурналистика, на близките, приятелите и изобщо на хората, които са били в съприкосновение с него по различни поводи. Трето, не сте ли чували поне древната мъдрост: "За мъртвите - или добро, или нищо"?! И четвърто, точно за хора като Вас в Библията е казано: "Прости им, господи, те не знаят какво вършат"... Весо бе достатъчно мъдър и великодушен, за да прости и на Вас.

Не си заслужаваше вниманието, аз в моя блог, не този тук - най-безцеремонно си ги трия. Веселин Димитров ми е преподавал точно три дни за по няколко часа, но остави следа, друг сигурно нямаше и да го помня... относно горния коментар, просто от моя гледна точка дори и да беше критика, поне да беше подплатена и добре издържана позиция.. това са някакви плюнки, които никогоне могат да стигнат, по простата причина, че са отправени от някой, който едва ли знае що е то комунизъм :) Към автора - не се хабете :) Такива петна се трият с лека ръка да не цапат :)

от различните или провокативните мнения. Като радиоводещ съм изслушвал всеки, независимо от това каква е била неговата душевна настройка. Стремял съм се да покажа с това плуралистичната страна на живота. Не случайно древногръцките философи са казвали, че в спора се ражда истината. Вярно е,че има предубедени хора и то до такава степен, че това води до истинска духовна слепота. Ето защо те имат нужда от помощ. Някой да ги изслуша и поговори с тях, да притъпи агресията им, която идва от различни житейски перипетии и проблеми. Когато обърнеш внимание на такъв човек той става по-спокоен и по-толерантен. Поне това показва моята дългогодишна практика на "радиотерапия".

Обаче в случая не става дума за спор. Спор разбирам да има, когато и двете страни са наясно за какво става въпрос, и двете страни имат определена позиция по проблема, и двете имат своя гледна точка. аз за това говорех, не че не трябва да се изслушат и различните мнения, просто тук за мнение ли говорим изобщо...

относно причините, които са провокирали някого да реагира лошо или различно, аз ги приемам, но да са на точното място, не ни в клин, ни в ръкав, аз също имам поглед над човешката психология и също съм успокоявала разни хора, точно по начина, който описахте :)

с изложените доводи дотук. Но така или иначе "анонимният Калин" ми е оказал някакво внимание, независимо от характера му. И аз - като възпитан човек, съм длъжен да отговоря. Винаги съм бил привърженик на адекватната реакция. И не съм давал съвети на водещите да отминават с мълчание неприятна реплика или недопустимо поведение на слушател, все едно нищо не се е случило. Защото всичко е част от житейската фабула, а тя е многообразна. За мен умелият водещ, както и широко скроеният човек, е този, който може да излезе от всякаква ситуация. Елиминирането на подобни "нежелателни елементи" е всъщност инструментариум на режисирането. А аз винаги съм бил привърженик на импровизацията и непосредствеността.