Той бе единственият лидер на партия, загубила тежко на последните избори, който намери сили и достойнство да подаде оставка. Именно човекът, когото отвсякъде упрекваха, че се държи като монарх в своята млада формация, даде на самовлюбените политически дейци в България поредния урок по демокрация, като каза, че е нормално да си отиде и никой не трябва да прави от това драма. Дори и лидерът на БСП Сергей Станишев, заявил на последния конгрес на НДСВ, че се учи на "мъдрост и морал" от Симеон II не доказа, че е говорил искрено. Уви, в родината на Бай Ганьо - събирателния образ на еснафа и службогонеца, няма все още такава традиция - да се подава оставка и да се поема отговорността за провал. Единственото изключение след промените от 10 ноември 1989 година бе постъпката на Филип Димитров. През 1992 година в качеството си на премиер на СДС той поиска вот на доверие от парламента и когато не го получи, подаде веднага оставка. Примерът му обаче след това бе възприет по-скоро като поука как не трябва да се постъпва.
   Човекът, който дойде в България за първи път през лятото на 1996 година и бе посрещан навсякъде из страната от многолюдни и възторжени тълпи, а през 2001 година получи пълно мнозинство да управлява, днес е видимо остарял и самотен. Никой обаче не чу от устата му, че е разочарован от някой или че са го предали. Както говореше Иван Костов. Обиден на избирателите, че не са разбрали колко талантлив е бил като министър-председател, а са се повлекли  по някакво "царче", той не промълви пред журналисти около две години. Нещо повече - на пресконференцията на "Синята коалиция" в НДК в нощта на изборите той бе достатъчно саркастичен: "Да изпратим с мълчание Симеон Сакскобургготски". Царят бе обвинен за пореден път от лидера на ДСБ, че като дядо си Фердинанд I  и баща си Борис III "забивал клин между политическите партии и така ги неутрализирал за целите на своята егоистична политика".
   Мнозина са забравили, че когато царят пое управлението обществото бе силно политически разслоено и в него витаеше негативната енергия на противопоставянето. А партизанлъкът бе издигнат в ранг на държавна политика. Всяка партия, която идваше на власт махаше хората на предищната управлявала партия и слагаше свои кадри. Така в медийното пространство започна да шества понятието "метла". Първо бе червената, после синята, после отново червената и пак синята. Хората се намираха постоянно в два враждуващи лагера. И затова България твърде много приличаше на средновековна  Верона от безсмъртната трагедия на Уилям Шекспир "Ромео и Жулиета", където два рода - Монтеки и Капулети, се борят постоянно за надмощие. Разделението не бе отминало дори и християнската църква у нас. Отците от Светия и Алтернативния синод също се бяха хванали за косите, оспорвайки си власт, привилегии и пари. Именно в онези времена площаден седесар като Христофор Събев, известен още като "Фори Светулката" - бивш атомен физик, успя да надене расо и като заслужил активист на новата власт бе ръкоположен за епископ. А докато бе премиер от 2001-ва до 2005-та година, царят се погрижи да съдейства за обединението и на църквата.
   По времето на Костов имаше дефлация, което е по-лошо от инфлация. Свито потребление, скъпи пари и липса на кредити с изгодна лихва за широките социални кръгове. Симеон даде възможност на банките да увеличат чувствително броя на клиентите си физически лица и да излязат от летаргичния си сън на корпоративност. Именно тогава започнаха да се появяват нови коли и жилища. Увеличи се чувствително потокът на чуждестранните инвестиции. Оживи се строителството и туризма. Все повече чужденци започнаха да откриват райската красота на България. Затваряше се успешно преговорна глава след преговорна глава с цел скорошното присъединяване на страната ни към Европейския съюз. През 2007 година, когато това стана факт, правителството на Сергей Станишев откъсна един вече узрял плод.
   Вярно е, че Симеон не успя да повиши съществено стандарта на живот, както бе обещал. И както злополучно някой от съветниците му бе вмъкнал в програмата за управление срока 800 дни. Че не се справи ефикасно с корупцията и организираната престъпност. И че не успя да реформира задоволително образователната, здравната и съдебната система. Но за сметка на всичко това бе намалена чувствително безработицата, а инфлацията бе почти символична. Нещо, което съвсем не може да се каже за управлението на кабинета Станишев.
   Да, къса е народната памет. И горчива е съдбата на онези, които си отиват от властта. Обикновено обругавани и хулени. Дамгосвани с печата на тоталното отрицание. Дори и днес министър-председател като Стефан Стамболов не е получил справедлива и обективна оценка. Останали са - и надделели, най-вече поради партизански съображения, мненията на политическите му противници.
   Точно хората, които се облажиха от властта и крадоха безсъвестно, викаха, че царят е дошъл тук само за да си вземе имотите. И успяха да насадят в съзнанието на българина образа на циничния хищник. Щеше ли да бъде обичан сега царят, ако бе казал: "Не ми требва нищо!"? Или по-скоро всеки българин щеше да го счита за глупак? Обвиняват го, че в едно интервю на Кеворк Кеворкян, излъчено във "Всяка неделя" през 1990 година, е отрекъл да има някакви материални претенции към България. Но нима възстановената справедливост, макар и след толкова години, може да бъде претенция? Нима всички, които получиха имотите си, отнети от комунистите след 9 септември 1944 година, също попадат в групата на хората с материални претенции?!
   Уви, най-дефицитното нещо в тази страна и то още след освобождението й от турско робство, е справедливостта. Може ли да разчита на светло бъдеще народ, който няма будно и остро усещане за нея?Или народ, който не може да бъде и признателен? Нима е толкова трудно да се намерят поне две думи на благодарност за някой който си отива? В крайна сметка той е положил усилия, имал е бурни дни и неспокойни нощи, стремейки се да изпълни призванието си. Ето това се опита да направи и Симеон Втори. Така че, дори само заради добрите си намерения, той заслужава да бъде изпратен не с мълчание, а с благодарност!