Клети, Сидеров, ти който се зовеш водач на националистите в България, заради теб безсмъртният Ботев би написал втора част на знаменития си фейлетон „Смешен плач”. Личи си и от птичи поглед, че единственият ти мотив да раздрънкаш ръждясалото оръжие на кръстоносец е приближаването на местните и президентските избори през есента тази година. А и понеже рейтингът на твоята бутафорна партийка се топи с всеки изминал час, и това не може да не те тревожи, ти си решил да поизпъчиш байганьовски гърди в типичния си стил. Леейки сълзи за избитите българи по време на турското робство. Да бъде признато от Народното събрание физическото изтребление, тоест геноцидът, на тукашното население.

    Подобно искане би било достойно и почетно за гордостта на българина, ако не е абсурдно. Кой трябва да признае геноцида: жертвата или мъчителят? Излиза, че за Сидеров политическата санкция на нашия парламент е напълно достатъчна, за да удовлетвори войнствения му национализъм. Естествено, подобно „автопризнание” няма да доведе до никакви международно-правни последствия за днешна Турция, наследник на Османската империя. Само би се подсилила омразата и ненавистта на съвременниците, така както се подгрява агитката на „Левски” или „ЦСКА”, за да видим след това до какви първобитни изстъпления на насилието се стига в името на любимия отбор.

     Някога, преди да стане влиятелен политик, всяка делнична вечер за кратки минути от екрана на телевизия „Скат”, Сидеров развенчаваше с патос и гневен анализ политиката на управляващата върхушка, като привеждаше десетки примери за истински геноцид спрямо прегрешилите избиратели. Той хвърляше като празнични бомбички разни идеи за тотална подмяна на системата, която не само облагодетелства малък кръг от посветени в България, но и подлага на унижение и оскърбление обикновения българин. Без работа, без доходи, без перспективи… От „Скат” редовно му припомнят пламенните речи в стил Марат или Робеспиер, които накараха мнозина да повярват, че се е родил не само съвестен и принципен журналист, но и нов политик, тръгнал на безкомпромисна и неподкупна борба за духовното и материалното освобождение на своя народ.

    Но човекът, когото някои от приближените му угоднически наричаха „вторият Левски” веднага след изборите на 5 юли 2009 година се обърна на 360 градуса и от критик на Бойко Борисов и „Герб” се превърна в най-фанатичния и най-последователния съюзник, макар де юре да не се води коалиционен партньор. Тук бе по-скоро отчетена реакцията на обществено обръгване от подобни съюзи, които мнозина от избирателите свикнаха да възприемат като безпринципни и дори корупционни през годините на дългия преход. За целта още преди този рязък завой, Сидеров се освободи от немалко предишни свои съратници, като листата за народни представители бе подредена с активното участие на семейния клан, представляван от жената-вдъхновителка Капка и завареният син Димитър - в момента евродепутат. Аргументът е повече от наивно железен – да не би да се върне на власт тройната коалиция БСП-НДСВ–ДПС.

Насреща чистият като сълза патриот от Ямбол не получава абсолютно никакви дивиденти – нито парични потоци към банковите сметки, нито пък важни постове в изпълнителната власт. Абсолютно безкористна подкрепа, както неуморно твърди той. Само че, ако се съди по рухналото обществено доверие в партия „Атака”, никой трезвомислещ човек не вярва в подобен мит.

    Ако в пристъп на прояснение от амнезията си, Сидеров си спомни за предишните си телевизионни изяви в редовната коментарна рубрика по „Скат”, той веднага би обявил политиката на сегашните управляващи от „Герб” за преднамерен и последователен геноцид, който би го занимавал повече, отколкото историческия му аспект. „Как и с какво да живеят днес потомците на някогашните турски раи, които сега са раи на собствената си политическа класа?” би попитал вдъхновено той. И веднага би започнал да изброява безспорни факти: активна престъпност и ширеща се корупция, висока безработица и инфлация, непрекъснато растящи цени, както на горивата /най-вече заради въведения акциз/, така и на хранителните продукти. И би отбелязал, че никога досега българинът не е бил толкова несигурен за утрешния ден.

    Ето за такъв отявлен геноцид би трябвало да пледира Сидеров, а не да вади скелети от гардероба. Лидерът на една националистическа партия би трябвало да разбира, че патриотизмът е правопропорционален на задоволеността. Не случайно народната поговорка казва много мъдро: „На гол тумбак, чифте пищови”.