"У нас свестните считат за луди".Това са думи на великия български революционер,поет и публицист Христо Ботев от най-популярния му фейлетон "Смешен плач",публикуван през 1875 година във вестник "Борба" - органа на Българския таен революционен комитет.Става дума за безкористните и честни хора,които ги е грижа не за собственото благо,а за добруването на народа.И са готови да жертват дори живота си,за да извоюват свободата и независимостта на отечеството.Такива хора е търсил Ботев,почти така както 2 500 години преди него ги е издирвал с фенер и древногръцкият философ Диоген.Достойнството и честта винаги са били изключително редки явления в обществените отношения.Вероятно затова - особено днес,те са ценени повече от златото и парите.Защото подобни качества предизвикват негласното възхищение дори на циниците.
    Уви,сред нашите съвременници рядко ще срещнете хора,които да не предпочетат материалните облаги пред моралната чистота.Спомнете си за оня железничар,който не толкова отдавна бе намерил няколко милиона на релсите и ги бе предал на държавата.Не стига,че го наградиха със смешната сума от 300 лева,ами и го развеждаха по медиите като рядък екземпляр от зоологическата градина.За да го възприемат всички накрая като изчезващ вид.Или не - още по-лошо - като глупак.Той разбра,засрами се и изчезна.Поне да не дразни с архаичния си пример съвестите на онези,които не само че не върнаха заграбените милиони,но и се погрижиха да ги превърнат в милиарди.
    В определението си за англичаните,римският историк Тацит пише,че "това е народ,който има изключително изострено чувство за справедливост и ако тя бъде нарушена,дори при най-дребния повод,то той възстава,за да я защити".Например едно от най-големите въстания избухва през 61-ва година,когато римски войници изнасилват дъщерите на Будика - съпруга на починалия Празутаг, крал-клиент на ицените,едно от мощните племена на Британския остров.Не случайно през вековете владетелите са отличавали не само храбрите си войни,но и хората с чест.Именно това качество е носило на своите притежатели благороднически титли,замъци и земи.То е трогвало най-красивата и най-умната дама,която е отдавала сърцето си на смелия,верен и честен мъж.Не случайно до днес думата "рицар" има метафоричен смисъл.И Дон Кихот е безсмъртен не толкова благодарение на автора си Мигел де Сервантес,колкото на моралната оценка на времето.
    Освен всичко друго честта означава и правилна самооценка.У нас може би тя вирее рядко заради системата на близки приятелски и роднински отношения,която налага стила на протежиране без съобразяване с реалните способности.Както се изрази преди време Иван Костов: "Всички ние живеем в държава от братовчеди".А протекциите означават режим на чуждата воля.Насреща си имаме безропотни и плахи изпълнители,които повече приличат на японски роботи,отколкото на живи хора.Най-лошото в българския демократичен преход след 10 ноември 1989 година е политическото мултиплициране на този подход.Самата "банка кадри" на партиите работи по неговата логика.И никак не е случаен фактът,че в България се утвърдиха трайно пропорционалните избори.Чрез тях на най-високите етажи на властта се поставят хора,които следват не толкова идейната платформа,колкото указанията на лидера и ръководството.Така мислещият,независимият човек бе "арестуван" още на другия ден след "нежната революция".Да не говорим,че той бе превърнат и в безпаричен и безимотен евнух,за да не се изкушава от проява на самостоятелност и творчество.А и за да не намира необходимите лостове за влияние върху политическия курс на страната - отражение на материалния статус на новия елит.
    Както е известно за хората с чест са важни подкрепата,одобрението,доверието.И когато те  започват да намаляват,е нормално да се подаде оставка.Филип Димитров създаде подобен прецедент през 1992 година,когато поиска за управляваното от него правителство вот на доверие от парламента и не го получи.После неговата стъпка бе определена от повечето анализатори като наивна и незряла.С годините апетитът за власт и привилегии в партиите се усили дотолкова,че никой повече не помисли за такъв истински демократичен акт.Иначе стачниците на улиците продължаваха да викат: "Оставка!","Оставка!".Само че стана традиция всеки от посочваните с пръст да се прави,че това не се отнася за него,да казва,че ако оставката му ще реши проблема,то той е готов да се отегли или че тези над него не са му я поискали.А преди изборите всеки агитатор не престава да повтаря,че единственият суверен на управлението е народът и е важна единствено неговата воля.
    Ето как подаването на оставка се превърна от достойнство в порок.Дори моралният смисъл на подобно действие е изопачен цинично и безапелационно за нуждите на пропагандата.Излиза,че да подадеш оставка означава не нещо друго, а да "абдикираш безотговорно в най-трудния момент".Най-пресният пример е с лидера на СДС Пламен Юруков.Днес той потвърди новината,че на предстоящата конференция на своята партия,няма да се кандидатира за лидер.Никой не му вярва,че той има чисто етични подбуди - не е успял да консолидира членската маса и да издигне авторитета на силно компрометираната "синя идея".А защо Юруков трябва да види окончателния й крах като остане до края на мостика?Съвсем естествено е - особено седем месеца преди новите парламентарни избори,друго лице - с нови и свежи идеи,да се опита да компенсира провалите и ниския обществен рейтинг.
    Търговецът на кафе поне е разбрал,че не бива да пропилява не само личния си кредит на доверие,а и този на оглавяваната от него партия.И че е важно да избереш подходящия момент,за да се оттеглиш с чест.Може и Пламен Юруков да не остане в историята на демократичните сили като ярък,можещ и успял лидер.Но по-важното е,че той се готви да изрови от прахта традицията да се откажеш от поста или да подадеш оставка по собствено прозрение и убеждение.А нека политическите му противници го считат за луд,когато той всъщност доказва,че е свестен.