Още на другия ден войната започна. Беше инсценирана проверка от Държавен и финансов контрол, сякаш еднолично бях водил финансите на предаването, не главният счетоводител Кунка Жекова. Съпругата на човека, който трябваше да я извърши мистериозно се обади по телефона да ме насърчи. Тя била отдавнашна почитателка и да не се притеснявам.  Любезно благодарих, но отвърнах: „Няма за какво!“. Проверявани бяха договорите с двете музикални компании „Рива Саунд“ и „Унисон“, дали са изрядно сключени. Техните шефове позвъниха да питат какво се случва, какви са тия съмнения за злоупотреби, като заявиха безусловната си подкрепа. Събра се и  „консилиум“ от музикални редактори, начело с Таня Матева, току-що назначена от новота ръководство за шеф на „Музикална редакция“. Тя също бе известна с антипатията си към мен, защото съм си позволявал да изготвям сам музикалната програма на предаването и основна тема бе дали аз съм компетентен да правя това или не. Накрая надделя доброжелателното отношение на Кинка Ватева и Елена Владиславова, като накрая бях обявен за „способен“.

   Колкото повече отпадаха заложените капани за професионалното и психическото ми  унищожение, толкова повече се ожесточаваше възцарилата се началническа двойка Иванов-Попова! Значителна част от времето си  те посвещаваха на забавлението и издевателството да пишат директиви, правила, заповеди, адресирани лично към скромната ми личност. Как да пиша сценарий, как да го чета пред микрофона дословно, без да си позволявам каквато и да е било импровизация, до колко часа в петък трябва да предам творението си, без минута закъснение, иначе ще има глоба или административно наказание. Прясно назначеният шеф на екип „Уикенд“ Любомир Чешмеджиев ме изненада твърде неприятно със суровия си началнически подход, надниквайки през вратата да следи дали подготвям сценария, вживявайки се педантично във функцията си на цензор, заменяйки употребена от мен дума с друга дума, която съществено изменяше онова, което исках да изразя. Винаги съм уважавал Чешмеджиев, харесвах го като глас и потенциал, въпреки привидната му флегматичност и демонстрираното безстрастно отношение към радиото. По-скоро това бе съзнателно изработена поза да не дразни ментора си Деньо Христов, в сравнение с който никой не трябваше да бъде по-умен или по-способен. Вярно,  не сме имали някакви конфликти, обаче не станахме и приятели. Може би защото до моето идване той се смяташе за най-колоритния и най-приятния мъжки глас в ефира. Или пък заради онези колежки, които ме харесваха, докато него сякаш не забелязваха. Завистта го изяждаше отвътре.Още в началото на идването ми  в радио Стара Загора, той разпространи клевета как по време на  съвместна морска почивка в станцията на Съюза на българските журналисти моят преподавател по радио-журналистика професор Веселин Димитров му споделил колко слаб студент съм бил аз. Не след дълго професорът дойде да изнесе някаква лекция пред колектива. Срещайки го неочаквано по стълбите, мигом го подкачих: „Професоре, приветства Ви един от най-слабите Ви студенти!“. Той се възмути на секундата и отсече: „Напротив, където и да съм бил, винаги съм казвал, че ти си бил един от най-талантливите и най-обещаващите ми студенти и се радвам за твоето успешно развитие!“. Точно в този момент към нас се спускаше Любомир Чешмеджиев. Като чу тези думи лицето му стана пепеляво сиво, поздрави със смутена усмивка и отмина, разобличен така съдбоносно от случая.

   Любчо Иванов не остана за дълго на поста си, понеже бе разкрита неговата принадлежност към Държавна сигурност. Явно именно в това си качество той е бил аташиран към редакцията на вестник „Дружба“ в Москва, откъдето е и познанството му с Динко Динев. Те двамата с Венелина Попова не вярваха в способностите ми да създам първото частно радио в града. За тях даже това нямаше никакво значение. По-важното бе да напусна ръководената от тях медия и да не се върна никога . Много по-късно разбрах, че същите амбиции има и Любомир Чешмеджиев, който стана директор след Деньо Христов. Трябваше да използвам отпуск, натрупан от предните години. Реших да се възползвам от дългия период за подготовка на моя проект. Венелина Попова бе съставила някаква декларация и ме извика в кабинета си да я подпиша. Прочетох я и останах изумен! Долуподписаният… имена, ЕГН, адрес и прочие… заявявам волята си да не се върна повече на работа в радио Стара Загора, след като изтече срокът на полагаемия ми се отпуск. Вместо да се ядосам, аз се разсмях и я попитах: „Венелина, толкова ли се страхувате от мен, та искате такива парадоксални гаранции! Успокой се, частното радио ще тръгне, нямам никакво намерение да се върна повече тук!“.

   Сега, когато разглеждам документите от архива си, се питам колко ниско трябва да падне човек, за да бъде способен на подобна подлост и низост в името на омразата и честолюбието. Вместо да съм затаил някакво чувство за мъст, изпитвам единствено съжаление към хората, чиято задача бе да унижат мен, а всъщност не разбираха, че така унижават самите себе си!  В душата ми  звучи популярният рефрен от стихотворението на Иван Вазов „Русия“: „Не се гаси туй, що не гасне“. И настина: откакто свят светува никой не е успял да угаси ЛЮБОВТА.

   Според разпоредба на тогавашния Комитет по пощи и далекосъобщения, за лиценз с цел радиоразпръскване можеше да кандидатства дружество с ограничена отговорност или пък акционерно дружество. В началото на 1993-та година, независимо от пълзящата инфлация, 60 000 лева, нужни за регистрацията на ООД, бяха значителна и уви, непосилна за мен, сума. Родителите помогнаха със скромни спестявания. Успях да осигуря едва 15 000 лева, което ме принуди да търся съдружници сред мои познати. Първият, на който предложих бе Харалампи Янакиев. Току-що бе завършил образованието си в Медицинския институт в Стара Загора и припечелваше като сътрудник на предаването „Да посвирим, да попеем“, чийто автор и водещ бе музикалният редактор с профил „Народна музика“ Костадин Филипов. Той също търсеше спонсори и рекламодатели, а Янакиев бе напорист, хитър, умееше да уговаря собственици на кафенета или пък ресторанти. Проявяваше интерес към местните светски клюки, лесно създаваше познанства и понякога му поръчвах да изготвя писмено хроники за „Събота за всички“, тъй като гласово не бе подходящ за изяви в ефир. Макар и резервирано в началото, след много уговорки и уверения от моя страна, прие предложението ми. Янакиев бе колеблив и нерешителен човек, лесно се влияеше от други личности с по-силен и по-уверен характер. Именно това неблагоприятно обстоятелство щеше да доведе до неизбежното му предателство и скъсване на отношенията ни. Няма да забравя горещия месец юли на 1993-та година, когато един ден, докато се срещах с кандидати за бъдещи рекламни агенти на радиото и им представях изготвените от мен оферти с времетраене на клиповете, цени и периоди на излъчване, Хари Янакиев се появи изневиделица в двора на ресторант „Бялата къща“. Тя се намираше в близост до денонощния клуб  „Ситалк“ – в самото дъно на улица „Поп Минчо Кънчев“, препречена от масивния жилищен блок на бул. „Цар Симеон Велики“. Хари бе видимо разстроен, даже разплакан, държеше в ръцете си куфари. Баща му починал, майка му се нуждаела от него, това радио нямало да стане, той нямало какво повече да прави тук, затова решил да се завърне в родния си град Габрово. „Мога да си представя как се чувстваш – казах му аз – Но, моля те, не губи надежда, радиото ще се появи скоро, обещавам ти! Сега може да отидеш, до постоиш някой и друг ден в Габрово, за да си опора и утеха на почернената си майка. После обаче се върни!“. „И как би могло да стане, нямам работа, майка ще разчита и на моята финансова помощ!“ – отвърна той. „Не се притеснявай, ще поговоря със Светлана Попова да те вземе в нейния вестник „Домино“, тя няма да ми откаже.“

   Светлана Попова бе колежка от редакция „ЛИК“ на радио Стара Загора. Между нас се появиха симпатии и взаимност, които прераснаха в искрено и коректно приятелство. Тя бе изключително ерудирана, уравновесена, добре възпитана жена. Независимо от не толкова привлекателната си външност, можеше да очарова със своята благост и добронамереност. Тя също бе пришелец, дошла тук, заедно със съпруга си, преподавател по латински език в Медицинския институт. Светла бе от Трън, той - от Бяла Слатина. Запознали се като студенти. Имаха две деца – момиче и момче. Първо трагично си отиде съпругът й, издъхнал на операционната маса при операция от сърце. Години след него Светла сложи край на живота си, хвърляйки се от висок етаж на блока в столицата, където се бе преместила да живее, работейки в информационна агенция „Балкан“, която не съществува отдавна. Не е могла да преживее не само разочарованията и премеждията, непрекъснато преследващи я  в живота й, но и смъртта на едно от децата й.

   Светлана Попова бе основала втория частен вестник в Стара Загора „Домино“. Проявяваше интерес към разследващата журналистика, като бе успяла да организира своя мрежа от информатори в следствието и прокуратурата. Именно по този начин тя влезе в дирите на бизнесмен от Израел – Давид Коен, който се занимаваше с промишлено гушене на гъски и патици на територията на ДЗУ. Печалбата възлизаше на милиони левове, обаче Светлана надуши, че Коен няма българско гражданство. Не зная какво точно се е случило след срещата им. Факт бе внезапното й замогване и разширяване на фирмата й. В нея съдружници бяха още Ценко Колев, бивш уредник във вестник „Септември“ и Кънчо Кънчев, бивш учител по информатика.

   Светлана Попова бе научила за плановете ми да създам първото частно радио в Стара Загора. Срещнахме се в офиса на „Домино“ и договорихме параметрите на тяхното участие: 200 000 лева за дялово участие и 100 000 лева по предварителен договор за реклама с отложено действие до старта на радиото. По същество фирмата „Домино“ ставаше мажоритарен собственик на моя проект. На това как се отрази подобна стъпка на копнежа ми за свобода и независимост и как се промени Харалампи Янакиев, след като бе взет на работа във вестник „Домино“, ще се спра по-нататък.

   Докато аз обучавах бъдещите рекламни агенти под палещото юлско слънце през 1993-та година, точно насреща - в преустроен гараж продаваше аудиокасети Господин Чолаков, дистрибутор на музикална компания „Рива Саунд". Веднъж един от двамата съдружници Румен Бончев ме помоли да включвам отвреме-навреме Чолаков в предаването си на живо да представя някои от най-новите албуми, пускани на пазара. По време на първото си участие в „Събота за всички“ Чолаков буквално загуби присъствие на духа, езикът му започна да се преплита, гърлото му пресъхна, ръцете му трепереха, така все едно бе се разболял от марсилска треска. Аз ретуширах паузите и объркването в репликите, доколкото можех и още тогава бях решил да не допусна повторение на конфузната ситуация. Самият Чолаков повече не отрони дума  да участва. Той бе завършил Висшия машинно-електротехнически университет в София, след което почти веднага бил назначен за заместник-директор на Централната ремонтна база на ТЕЦ“Марица Изток“. Доколкото е споделял, баща му също е бил на ръководен пост в тази централа – гордост на българската енергетика. Голямата болка на Чолаков бе, че след промените бил уволнен несправедливо, защото го смятали за „номенклатурен кадър“, без да оценят способностите му. Затова той прехранваше себе си и семейството си с продажба на аудиокасети. Тогава аз също бях един от честите посетители в малкото, импровизирано магазинче. Но не след дълго установих, че при просвирването на касети някой от двата типични канали на стереото се губеше. Той се усмихваше и благосклонно ми избираше вече изправна аудиокасета, бутайки дефектната под тезгяха. Веднъж ме бе поканил у тях, живееше дословно на две крачки и при влизането с набитото си око забелязах два дека, поставени един върху друг. Около тях имаше цветни подложки на музикални албуми. Тогава се досетих, че не малка част от предлаганото в магазина се изготвя тук, като пак минава под логото на „Рива Саунд“.

   Господин Чолаков бе вторият човек, на който предложих да стане съдружник в моята фирма. Аз бях щастлив, че той ми е повярвал и е готов да вземе участие в предприятие, чиято съдба бе все още неизвестна и несигурна. Общата му музикална култура и по-тесните му връзки с „Рива Саунд“ ми изглеждаха добра перспектива, от която радиото можеше да спечели. Той ми се струваше същия романтик и идеалист като мен, чиято единствена мечта е по-скорошния старт на проекта. Тогава все още не подозирах колко жестоко съм се лъгал и какви всъщност са били истинските мотиви на Чолаков да се хване на „безумното хоро“ и че ентусиазмът му е просто фасада на завидно пресметлив и хладен  разум. Докато аз се притеснявах за внушителните парични средства, нужни за антена и предавател, както и за студийна техника, той нехайно отвръщаше: „Ти само вземи лиценза, ти само вземи лиценза!“. За разлика от мен той знаеше коя ценност е по-важна от лиценза и базата. Може да притежаваш техника от злато, ала без лиценз тя не струва пукната пара. Заслеплението от устрема, който ме движеше напред ми пречеше да видя това, което щях да прозра едва, когато бях използван най-цинично и безскрупулно, за да може по-късно Чолаков да заграби плодовете от моите усилия, а аз – чрез интриги и подмолни ходове, да изгубя първата си свидна рожба. В един местен сайт прочетох „In memoriam“, че радиото било „неговата голяма любов“, както и че „името му остава част от историята на демократичните медии в Стара Загора“. Каква ирония! Човекът, който никога не е имал нищо общо с журналистиката и който след време бе разкрит като агент на Държавна сигурност с псевдонима „Озон“ да бъде възхваляван несправедливо и незаслужено! Възмездието понякога закъснява, но рано или късно възтържествува!

  Третият човек, на който предложих да стане съдружник бе Татяна Ганчева. Съпругът й Гален бе един от седемте съдружници в частния информационен многолистен седмичник „7+7“, където лидер бе Матей Бонев, журналист с опит още от окръжния вестник „Септември“. Харалампи Янакиев гравитираше и около тях, та именно той ми я представи един ден. Тя имала желание да сътрудничи също като него на някое предаване в радио Стара Загора и понеже „Събота за всички“ беше с голяма популярност, проявила интерес към него. Сравнително висока, със стройна фигура, изрядна прическа и стилно облечена, тя привличаше инстинктивно мъжките погледи, особено когато носеше високи токчета и поли доста над коленете. Но в случая привлекателната й външност не бе толкова от значение, въпреки завистливите погледи на някои от колегите ми, защото в ефира бе важен на първо място гласът и естествено журналистическата дарба. Още при първоначалните задачи, които й възложих – най-вече да записва анкети с хора на улицата на някаква провокативна и шеговита тема, пролича че възможностите й бяха повече от скромни. Не зная дали от амбиция или пък от суета тя прие с удоволствие поканата ми да стане съдружник във фирмата.

   Докато една сутрин през февруари 1993-та година упражнявах въображението си да измисля име на моето радио, произнасях на глас: „Т.. р.. тр… еее… тре,тре…“ и тогава големият ми син Иво, който бе още полусънен в леглото изрече: „Трели“. После погледнах в тълковния речник и се убедих, че тази дума е всъщност код на всичко, което аз исках да създам чрез бъдещия проект. Тя има две значения: 1. Спец. – В музиката – мелодична украса от повтарящи се съседни тонове. 2. Подобен мелодичен ефект в птичите песни. Трелите на славея. Тази дума например е била любима на българските поети – символисти в края на XIX-ти век и началото на  XX-ти век, по-специално на поетите около кръга „Мисъл“ на д-р Кръстьо Кръстев, един от най-изявените литературни критици по онова време: Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов и Теодор Траянов.

   Напълно логично бе фирмата да носи същото име и в началото на месец март с решение на Старозагорския окръжен съд бе създадено „Трели“ ООД с внесен капитал 60 000 лева. Никой от съдружниците ми не постави под съмнение необходимостта, а и правото управител да бъде Любомир Иванов Минков, тоест моя милост. Господин Чолаков тогава знаеше, че не е в компетентността му или по силите му да подготви програмна схема и да я защити пред специалната комисия, в която влизаха експерти от Комитета по пощи и далекосъобщения и депутати от парламентарната комисия по телевизия и радио. Когато аз се явих на тяхно заседание в масивната сграда срещу сградата на Централната поща в София, сред присъстващите съзрях и Трифон Митев. Първоначално бях смутен, защото се опасявах от неговата насадена отпреди това антипатия към мен, ала бързо преодолях моментния блокаж и продължих уверено и вдъхновено да говоря за философията и духа на първата радиостанция в Стара Загора. Чолаков седеше настрани и не участваше в този своеобразен изпит, защото участниците в заседанието задаваха най-различни въпроси, свързани не само с възгледите ми, но и с техническата и финансовата обезпеченост. Тоест, те искаха да разберат дали, ако се произнесат положително да бъде даден лиценз, той ще бъде реално използван или пък препродаден в случай на неуспех. Ала впечатленията им от мен видимо бяха благосклонни, защото веднага след като с Чолаков напуснахме залата ни настигна Трифон Митев, поздрави ни и заяви, че ако имаме нужда от някаква помощ, той с готовност би се отзовал. Явно като депутат на БСП от Старозагорския многомандатен избирателен район той също бе заинтересован в града на липите да се появи първото частно радио. Аз научих, че той също е завършил Факултета по журналистика на СУ“Климент Охридски“, две години преди мен.

  И тъй – след успешната защита, издаването на лиценза бе само въпрос на време. Това се случи на 6-ти април 1994-та година:  под номер Р – 0130, уви месец след моето принудително напускане.  Тогава процедурата бе по-кратка и по-улеснена, може би защото частният радио пазар не бе все още така наситен. За да бъде „Трели“ обществено легитимирано още преди старта си и за да е възможна сложната организация и подготовка за това, наехме офис на улица „Августа Траяна“ – двустаен апартамент в западната част на стара жилищна кооперация, която и досега се намира до масивния жилищен блок, в чийто партерен етаж е разположен ресторант „Кипарис“. Там имаше и телефон, можех да звъня, да създавам контакти и организирам срещи, като се има предвид, че първите обяви в местната преса целяха набирането на желаещи да станат рекламни агенти. Аз самият обикалях активно различни частни фирми, заведения и банки, стремейки се да сключвам предварителни договори за реклама. Това бе трудна мисия, понеже обичайният отговор бе: „Не проявяваме интерес, като тръгне радиото – тогава!“. Аз обаче не се обезсърчавах и продължавах да обикалям. Все пак бях спокоен, че средствата, внесени от фирмата на вестник „Домино“ могат да покрият поне разходите по закупуването на антената и предавателя. Както вече отбелязах по-рано там изпратих на работа Харалампи Янакиев. Той идваше не рядко в офиса на „Трели“ не толкова да се нагърби с някакъв конкретен ангажимент, колкото да любопитства как върви работата. Малко по малко аз започна да се досещам, че той се появяваше повече в качеството си на информатор, отколкото на съдружник. Фактът, че управителят на „Домино“ Кънчо Кънчев бе запознат с всяко мое действие или намерение убедително потвърди впоследствие съмненията ми. Янакиев бе вече видимо дистанциран, в изявленията му започнаха да звучат критични нотки, докато накрая той изрази колебание дали аз трябва да бъда управител или пък Господин Чолаков, понеже  имал „по-голям административен опит още от ТЕЦ“Марица Изток“. Едва ли подобно внушение се е появило у Харалампи само от страна на Чолаков, тук бе намесена и ролята на Кънчев. Един ден последният нахлу в офиса, без предварително да се обади по телефона. Зае позата на някакъв проверяващ инспектор и с тон на възпитател започна да ме разпитва какво съм свършил аз от сутринта, с кого съм се срещал и прочие. Раздразнението ми бе толкова силно, че аз не се стърпях да го репликирам: „Вижте, господин Кънчев, аз не съм излязъл от държавното радио, което не страда от липса на началници, за да идва някой и да ми нарежда какво да правя и как да го правя. Аз ли разбирам от радио или Вие?! И после, в качеството на какъв идвате тук най-неочаквано, за да ми държите сметка?“. Кънчев повиши тон и заяви, че той бил мажоритарният собственик, дал е не малко пари и имал право да изисква отчет. След този сблъсък на бик и тореадор, аз останах с твърде тягостно впечатление и усещах как тревогата ми стана толкова силна, че ме доведе до истинско отчаяние. Още на другия ден се обадих на Денчо Недялков, днес авторитетен и уважаван нотариус в Стара Загора, а тогава адвокат с успешна практика. Той ме запита дали документите на „Домино“ за съдружие са внесени в  съда за регистрация. Отвърнах отрицателно и той се засмя: „Достатъчно е да насрочиш общо събрание на „Трели“ ООД с една единствена точка: неприемане за съдружници на „Домино“ ООД и проблемът е решен!“. Аз повиках Чолаков, Янакиев и Ганчева да им съобщя решението си. Както можеше и да се очаква Янакиев се възпротиви решително, Чолаков като по-хитър увърташе и само Ганчева се съгласи, въпреки че влиянието върху нея на Янакиев вече се усещаше. Все пак Чолаков гласува „за“, защото той отлично знаеше, че без мен е неспособен да продължи започнатото и да осъществи старта на радиото. Заедно с „Домино“ напусна и Янакиев, малко по-късно и Ганчева пак по мое предложение. Вече не исках повече троянски коне, които да пречат на дейността и да създават обстановка на несигурност и конфликти.

   Чолаков ме агитираше да приемем за съдружник кооперация „Строител ДД“, която тогава се състоеше от девет души, като диригент бе Веселин Драгов, негов стар приятел. По принцип аз не се възпротивих, но усещайки че везните се накланят решително към Чолаков и амбициите му започват да стават твърде прозрачни, наивно си въобразявах, че е възможно да постигна паритет и да уравновеся този опасен не само за мен, а и за радиото, процес. Проведох среща със съдружниците в „Мантик“ ООД, чийто управител бе Жоро Желязков, които бяха заявили готовността си да се присъединят чрез един от моите рекламни агенти. Уговорихме условията на сделката и техните документи също минаха през съда, както и тези на „Строител ДД“.

   За седалище на радиото избрахме сградата на НИПИ в Стара Загора. Точката на излъчване бе твърде благоприятна със своите 290 метра надморска височина. Освен това антената щеше да бъде монтирана на покрива и разсейките на излъчвания сигнал  щяха да са минимални. В крайната източна част на четвъртия етаж наехме зала от 80 квадратни метра, като на ръка начертахме импровизиран план с кутийките, в които трябваше да бъдат разположени предавателят, ефирното, звукозаписното студио, и фонотеката. Изграждането им бе осъществено от работници на кооперация „Строител ДД“. Сметката, предоставена по-късно възлизаше на близо 300 000 лева. Сумата бе значителна, ето защо попитах дали не е възможно – преди да подпиша договора за нейното оправдаване, към него да бъде приложен подробен списък на използваните материали и приложения труд по съответната ценова оферта. Това веднага стана повод за напрежение първо между мен и Чолаков, а после и отношението на съпрузите Соня и Веселин Драгови към мен чувствително охладня. Като капак на всичко моят съдружник ми представи фактура издадена от личната му фирма като дистрибутор на „Рива Саунд“, която удостоверяваше продажбата на около 500 касети. От една страна аз желаех във фонотеката на радиото да влизат компактдискове, а не касети, от друга не бе приемливо Чолаков да върти търговия с радиото, в което е съдружник. Разбирах желанието му да оправдае пред данъчните някакъв свой разход, обаче едва ли това трябваше да става за сметка на радиото, използвано за перачница на пари. Ето защо аз отказах да подпиша тази фактура. Същото сторих и с договора за доставка на антената и предавателя – италианско производство и на смесителния пулт „Саундкрафт“ – английско производство. Познайте кой бе доставчик! Оказа се също човек на Чолаков – негова състудентка от ВМИ, заела се с внос на оборудване на частни радиостанции и електронни компоненти. Понеже сумата възлизаше на около 800 000 лева, бидейки съвестен и отговорен управител, поисках – преди да подпиша този договор, към него да бъде приложена справка на международните цени и цените, на които ни продава фирмата. Подозренията ми за някаква нередност и задкулисие се подсилваха и от факта, че наскоро с решение на Общото събрание капиталът на Чолаков в „Трели“ ООД бе увеличен със 100 000 лева, в резултат на което той се озова на трета позиция след „Строител ДД“ и „Мантик“ ООД. Моето искане не бе изпълнено и аз естествено не подписах договора. Това обаче бе отложено действие, защото Чолаков го подписа веднага след моето напускане.

   Бях публикувал обяви в централния и местния печат за предстоящ конкурс за водещи преди старта на „Трели“. Както и се очакваше на прослушване се явиха много кандидати, включително и от околните градове Хасково, Нова Загора, Ямбол, Сливен, Казанлък, Пловдив и даже Бургас. В крайна сметка бяха утвърдени: Диана Стоянова, Антония Йовкова, Златомира Александрова, Стефан Стоянов, Здравко Георгиев и Йордан Пеев. Привидно Чолаков не се месеше в подбора, осъществен след детайлно прослушване за гласови данни, импровизация, стил на изразяване и обща култура. Но все пак през цялото време той се стремеше сред избраните да се окаже и някаква негова позната, за която сега смътно си спомням. Тя обаче не отговаряше на нито едно от изискваните качества. Усещайки недоволството му аз все пак го запитах: „Ти можеш ли да ми изтъкнеш поне едно качество на това момиче, за да бъде то избрано?“. А Чолаков без да се замисли възкликна: „Но как ти не виждаш ли какви хубави гърди има тя!“. Аз се разсмях от сърце, без да приема това сериозно.

   Скоро след старта на радио „Трели“ Чолаков започна да проявява и определена ревност към статута на водещия, като ми подхвърляше, че и той би могъл да прави някакво предаване, например музикално, ей така – за развлечение. Аз му отвърнах, че ако всеки поиска да стане водещ от едната суета, то какво може да очакваме от подобен аматьорски подход. Той обаче не прие аргумента ми и заяви: „Ти не искаш аз да бъда водещ! Е, тогава действай сам, но без мен!“ И хвърли ключовете. Още на другия ден аз усетих разликата в атмосферата, в която преди цареше ведрост, чувство за хумор, взаимност и творчески подем. Водещите ме гледаха така все едно аз съм прокажен. Даже Диана Стоянова, която аз създадох от нищото, правейки я сътрудничка на предаването „Събота за всички“, докато работеше в предприятието „Червено знаме“ като програмист на машина, даже тя странеше и се стремеше да избягва срещите си с мен. Да не говорим пък за счетоводителката Лидия, останала дълго без работа и намерила приют тук! Тя имаше характерната особеност да пуска червенина по бузите щом е притеснена за нещо. Веднъж бях се върнал със закупени компактдискове от магазина на „Унисон“, който тогава се намираше на ъгъла на бул. „Цар Симеон Велики“ и ул. „Митрополит Методий Кусев“, където преди се помещаваше руската книжарница. Бе към края на декември 1993-та година. Аз я подканях да отвори касата и да ми даде пари, за да доплатя, понеже не ми бяха стигнали парите. А тя ме гледа и се черви. Пак я подканям, тя пак се черви. „Няма пари – отвърна ми тя.

„Как да няма – недоумявах – Нали собственоръчно ти предадох сума от нов рекламен договор?!“ „Така беше, но господин Драгов дойде и ги взе“. „Кой?! – не се сдържах – Та какъв е господин Драгов и кой всъщност е управител на тази фирма?“ – запитах аз вече ядосан. „Вие сте управителят, но господин Драгов е мажоритарният собственик!“. Той дошъл в мое отсъствие, взел сумата от около 70 000 лева с мотива „да не ни завари Новата година с печалба“. А след настъпването й същият този господин ми се обади, за да ме пита: „Минков,ъ-ъ-ъ, ти както знаеш, взех едни пари и сега под каква форма искаш да върна тези пари?“ А аз му отвърнах: „Господин Драгов, не сте ме питали, тъй че както сте ги взел, така и ги върнете!“.

   Съпругата му Соня също не оставаше настрани от демонстрацията на „мажоритарното право“. Един следобед тя се качи в радиото и разигра скандал, понеже

аз съм си позволил да говоря за… дамската превръзка. От любопитната енциклопедия бях поднесъл шеговито и закачливо нейната история, без да знам, че по този начин ще предизвикам гнева на жената, която явно се срамуваше от своя цикъл. Според нея това можело да стане в нощния блок, а не в дневно предаване!

   Прочее цензурата не закъсня да се засили с всеки изминал ден. Особено чувствителен бе Драгов към изготвянето на рекламен клип за дейността на „Инвестиционен фонд строителство“, замислен от него като генератор на свежи, оборотни пари. Вече бяха започнали активните му и близки контакти с Антон Андронов, избран за кмет на Стара Загора от листата на СДС на първите свободни избори през юни 1991-ва година – тогава те бяха смесени: мажоритарни и пропорционални. Колко пъти променях текста и го записвах до несвяст, без да успея да хапна изсъхналата баничка до полунощ! Докато накрая „чорбаджията“ хареса окончателния вариант. В началото радиото представляваше нещо като онази скоростна поточна линия, на която работниците с гаечни ключове трябва да завиват гайки, картина изобразена толкова комично във филма „Модерни времена“ на Чарли Чаплин от 1936-та година. Даже, когато тя спира, героят на Чаплин продължава да движи ръцете си, сякаш продължава да завива гайките. Напрежението бе изключително високо. Инструкции на рекламните агенти, запис и подготовка на клипове, напътствия, указания и упражнения за водещите, срещи с външни лица и институции, изобщо това бе изключително задъхан ритъм, който на пръв поглед изглеждаше непосилен за страничните хора. Не случайно вече ме наричаха „човекът – радио“. Като се има предвид, че все пак намирах и време, а и вдъхновение, да бъда редовно и в ефир. Където и да отидеше човек, навсякъде се чуваше програмата на „Трели“ – в колите, автобусите, магазините, ресторантите, кафенетата, баничарниците, банките… Както казваше един мой приятел: „Влизам в книжарницата – Трели, влизам в зеленчуковия – Трели, влизам в пощата – Трели! Остава да вляза в затвора, за да чуя пак Трели!“.

   Всички водещи станаха популярни за изключително кратко време. След старта на 13-ти ноември пощата пусна заявените от нас телефонни линии едва след Нова година. Имаше такъв наплив от телефонни обаждания и такъв израз на възторг и любов, че буквално не смогвахме да включим всеки и да му обърнем нужното внимание. Лекият, развлекателен, духовит и шеговит дух на радиото, съчетан с най-нова и актуална музика допадаше на широкия кръг от аудиторията, която видимо отдавна бе зажадняла за именно такъв стил радио. Тук нямаше музикални редактори, звукотехници или звукорежисьор, защото всеки от водещите съчетаваше накуп всички тези функции. И той бе напълно свободен да поднася идеите и темите, както намери за добре в твърде интензивен директен контакт с аудиторията. Девизът на „Трели“: „Усмихнато радио за свободни хора“ бе не книжен постулат,  а живо и талантливо пресъздаване на импровизацията и персонификацията. Особено популярен бе нощният блок „Среднощен похитител“. Златомира Александрова, на която аз самият аз предложих да се представя като Голди бе направо боготворена, като таксиметровите шофьори се караха помежду си за честта да я докарат на работа, а след смяната й да я закарат до вкъщи.

   Свое участие имаше и Иван Парушев, талантлив актьор в Кукления театър. Той притежаваше неподражаемо чувство за хумор и аз му предложих да води предаването „Миш маш“ веднъж седмично. Единственото предаване на злободневни теми бе „Криво огледало“, което се излъчваше всяка сряда следобед. Истинско приятно за мен откритие се оказа Десислава Младенова, която по-късно се разви като твърде талантлива журналистка. Едно от неговите издания обаче се оказа поредната ябълка на раздора между мен и Веселин Драгов. Веднъж водещата бе поканила за събеседник Митко Динев, който тогава бе заместник-председател на СДС в Стара Загора и той отправил някакви критики към кмета Андронов. Почти веднага след излъчването му се обади секретарката му да изрази възмущението на шефа си. Аз й отвърнах любезно, че особено след демократичните избори, подобни явления не би трябвало да се смятат за недопустими, понеже всеки има право на мнение и ако господин кметът пожелае може да му се даде право на отговор или още по-добре да бъде организирана среща на живо в студиото между него и Динев. Не след дълго позвъни и Драгов. С назидателен и метален тон в гласа той заяви: „ Минков, аз няма да допусна кметът Андронов да бъде повече критикуван в моето радио!“. Аз незабавно парирах: „И защо, ако позволите да попитам, господин Драгов?“. „Защото – ако ти все още не си го разбрал – ние с кмета Андронов имаме общи бизнес интереси!“. „Господин Драгов, докато аз съм управител на фирмата и радиото, то ще бъде такова, каквото прокламира девизът му: „Усмихнато радио за свободни хора!“. Това бе нашият последен разговор. Но аз бях вече наясно, че нито мога да продължа да работя в атмосфера на подозрения, намеси и интриги, нито пък желая.

   На 19-ти февруари 1994-та година се проведе Общо събрание на съдружниците на „Трели“ ООД с една-единствена точка: подаване на оставка на управителя Любомир Иванов Минков и излизане от фирмата. Аз ще спестя нечуваните обвинения и грубите квалификации, които чух по свой адрес. Едно от тях например бе, че съм „разхитил“ 20 000 лева, за да поръчам компактдискове от Англия, когато спокойно можело да се използват аудикасетите от магазина на Господин Чолаков, понеже те били с по-добра динамика на записа! Да се смее ли човек или да плаче? Не бе трудно да се досетя кой бе подработвал настроението на моите обвинители и кой може да стори това, притежавайки богат опит в качеството си на агент на Държавна сигурност. Вездесъщият агент „Озон“…

   Аз бях изиграл своята роля, умело дирижирана в сянка от него, за да може той да се възползва от плодовете на моите усилия, които бяха „великодушно оценени“ на смешните за онова време 20 000 лева. Идеализмът и неопитността, доверчивостта и наивността, съчетани с липсата на опит, ми попречиха да предусетя ПОДЛОСТТА, КОВАРСТВОТО И АЛЧНОСТТА. Това бе жесток урок, научен от мен почти на един дъх. И той щеше да ми послужи прекрасно не след дълго, когато БОГ ми даде втори шанс да се завърна с второто си частно радио „Екстаз“, което стартира в 19 часа на 12 април 1995-та година и което продължи духа и стила на „Трели“, превръщайки се в една от най-слушаните радиостанции в Стара Загора в продължение на осем години, докато след това не се присъедини към радиоверигата „Сити“.

   Разбираемо, радио „Трели“ си остава все така скъпо и непрежалимо в сърцето ми. Ето защо, когато нерядко сънувам неописуемия и вълшебния му старт, изпитвам неистовото желание да възкликна: „Вече двадесет и осем години аз жадно те търся!“.