Близо си и толкова далеч

но аз не зная ти коя си.

Пореден опит ще направя

да проумея същността ти.

Загадка някаква таиш

и погледът ти напосоки

през мен плющи като каиш,

отваря раните дълбоки.

Покорно, плахо си мълча,

да не наруша  покоя

и себе си на ум гълча:

„Ах,колко груб е тоя!”.

Подканяш ме да те намразя,

та мъките да ми спестиш.

А аз пък искам все да те запазя,

от миналото ти да се спасиш.

Уви, задача непосилна!

Ти все за него ще си мислиш -

копнежна, жадна,лекокрилна,

докато мене ще захвърлиш.

Любимият непрежалим е,

със вечно място във сърцето.

Да,пламъкът неугасим е

и ти подсказваш ми го – ето.

Остава само да го разбера,

почтително да се отегля,

от болката да набера

а разума си да претегля.

За изоставените да платя.

Несрещнатите да долюбя.

Без тебе пътя си да осветя,

та повече да не се изгубя.