Някога – по турско време,когато повечето българи се занимавали със земеделие и мало и голямо отивало още в ранни зори на нивата,мързелът е бил обект на най-голямо осъждане и отричане. Дори и родителите на някоя мома да се примирявали с факта,че бялата и красивата им изгора няма да пристане на някоя богаташка издънка, гледали поне да омъжат чедото си за честен и работлив момък. Онези,които се шляели по улиците и засядали в селските кръчми до първи петли били възприемани като безделници и нехранимайковци.

   Нерядко буйната им кръв,разгорещена още повече от изпитото вино,предизвиквала суматоха и сбивания. А пък постоянната жажда за червената течност ги карала да прескочат в някой двор и да задигнат я от инвентара, я от домашните животни,че да се разплатят с кръчмаря. Народът им дал насмешливо-презрителния прякор „кокошкари”. Тези буйни глави логично стигали да разпри не само с баща си и майка си, ами били вече търсени  и от заптиите,които често ги запирали в кауша. От страх да не попаднат за пореден път в него,където били не толкоз страшни сопите на пазачите,колкото лакомите плъхове,тези герои на бохемския живот си плюели на петите и без да се обръщат назад скорострелно се впускали в бяг,за да пресекат най-накрая „тиха,бяла Дунава”.

    Оттатък те вече получавали друго име,което пак символизирало пасивния и бедния им начин на препитание – „хъшове”. Големият наш писател Иван Вазов им посвети цяла повест „Немили-недраги”,в която той проследява със завидно литературно майсторство чудодейното преобразяване на отчаянието в патриотизъм. Въпреки че тъмните и задимени кръчмици в Браила,Галац или Букурещ по нищо не се отличавали от своите посестрими по морските брегове на Европа и Новия свят,откъдето капитаните редовно набирали хора за своите екипажи с обещания за славни битки и несметни съкровища. По същия изпитан метод попълнили четите си Филип Тотю,Стефан Караджа, че дори и Христо Ботев. Кой да води бащина дружина… Мнозина били желаещите. Да стоиш начело, да ти правят път или да стават почтително кога влезеш, или думата ти да е закон… Ето какви били тогава „еполетите” на мераклиите да станат войводи.

   Някой би казал,че всичко това е отминало време – дали наистина славно, дали трагикомично, знаят само отдавна мъртвите съвременници. Но… четите са живи и днес. Погледнете само Бойко Борисов, Волен Сидеров или пък Яне Янев. Те говорят в първо лице единствено число от името на всички. И не търпят никакви възражения. Хората им са подписали декларации за лоялност, тъй както някога хайдутите се заклевали върху револвера и Библията. Никой не казва нищо, без да го съгласува със своя началник. И то не толкова от уважение, колкото от страх. Ала за разлика от някогашния хладнокръвен и страшен войвода,който можел да отсече човешка глава с един замах на сабята си, днес действа сдържащо и дисциплиниращо нейно величество привилегията. Именно тя сродява сегашните политически капитани в България с тяхната партийно-членска маса.

   И понеже наличието на ординарец е белег за безспорна и категорична власт, до Бойко Борисов вярно крачи Цветан Цветанов,  до Волен Сидеров – Десислав Чуколов, а до Яне Янев – Димитър Абаджиев. Ако някой простосмъртен не е разбрал какво са искали да кажат или да направят техните патрони, тези сърцати санчопансовци тълкуват като апостоли намеренията „свише”. Да, защото „техни превъзходителства” вече нямат време да се занимават с подробности и разяснения, а пък и ръкостисканията в стил ала Тодор Живков вече не са им по вкуса, особено след изборите. Отдалечаването от масата и оттук вече по-ограничената достъпност, подсилва тежестта и значимостта на персоната.

   Силно респектиращ фактор са и големите черни лимузини или мощните джипове с тъмни стъкла, чието пристигане се оповестява от пронизващи слуха сирени. Представете си малка тълпа от сухи, побелели и прегърбени вече хорица на селски площад. Малка трибуна с микрофон и пулт на някой самодеен диджей. Костюмиран кмет със засукана и поруменяла до себе си хубавичка секретарка, чието деколте се разтваря допълнително от развълнуваното й дишане. И няколко дечица в празнични премени, готови да отворят гърла за приветствия и песни, разбира се по знак на селския първенец… И изведнъж как изсвистяват гумите, как се хлопат с трясък вратите и как импровизираното множество притихва, готово сякаш да се разпръсне като рояк от страхопочитание. Ето по този начин се култивира психологията на „пречупването в кръста”. На угодничеството, подмазването, лицемерието. Хора, на които им се струва, че съдбата им зависи от щракането с пръсти на особите, короновани от самите тях. И чиято свободна воля се стопява в сухия къшей хляб.

   Войводите не са плод на въображението. Те са месиите и освободителите, които трябва да възвестят благоденствието. Ето защо немотията и безизходицата ще се хранят вечно от легендите за Крали Марко или Робин Худ, които непременно ще дойдат да накажат потисниците и користолюбците. А докато това чудо се случи, ако изобщо някога стане, на театралната сцена „България” ще продължават да се появяват като главни действащи лица в многоактната трагикомедия „Хъшове” войводи като Бойко Борисов, Волен Сидеров и Яне Янев.

айдуци - хайдути - хъшове - комити - звездни рейнджъри
нъл тъй се прави империята - аутсайдерите, пиратите, мисионерите, каските-барети - полковниците и генералите
ичиргу-боилите и хановете
принцовете
фараоните
а за народа - хляб на филийки и зрелища